Искаш ли?...

Как да стигна до там,
където никоя не е била?
Ще изгориш ли във плам
заради мойта мечта?
Ще дадеш ли за мене
въздух, сън и живот?
Ще рискуваш ли с мене
всеки миг в този свят?
Ако тя те погледне
ще обърнеш ли гръб,
ще забравиш ли всичко –
и на нашта среща мигът?
Ще забравиш ли мене –
сам сама, все сама?
Ще забравиш ли тебе –
скараният с света?
Ще забравиш ли всичко
дето аз съм била,
ще забравиш ли мене
и съня , любовта?

Ще забравиш момента
във който мойта сълза
капеше по стената
дето ти очерта.
И сълзите се стичат
и дори ме боли
за това, че до тебе
не достигат сълзи.
Мразя всички моменти
дето слабата бях.
Мразя всяка секунда
потънала в страх.
По-добре да изгубя –
тебе, обич и сън,
вместо пак да посърна
като плевел и трън.
Вместо да се сбогувам
с щастие, с детски мечти,
ще забравя и тебе,
и всички наши лъжи.

Излъгах , ала не тебе!
Излъгах свойта душа!
Излъгах я , че във тебе
ще срещне тя любовта!
Ала няма обич , омраза,
в твоя свят тъй студен,
няма капка емоция -
пък дори и за мен!
Аз коя съм, не зная,
в твоя свят от лъжи?
Ще загубя накрая
всички мои мечти…
Ще изгубя борбата
с образа непознат,
и ще стана жената
от мъжкарския свят.
Тя е вечно поредна,
тя е просто троха,
отронила се бавно
от гротесктна мечта.
Тя е част от частица,
тя е пепел от прах,
тя е всичко което
мрази целия свят!
Тя е вечно презряна
и забравена там,
дето всеки забравя
всяка корист и свян.
Тя – лишена от сълзи
и лишена от срам,
вечно ще е самотна
и ще гине във плам.
В огъня на страстта,
но без любов, очертана,
тя в стени ще бошува -
и завинаги спряна,
няма никой да помни
свежото и лице,
никой няма да знае,
че и тя носи сърце!
Че защо на мръсница
ще и даваш сърце,
че нали като птица
вечно то ще се рее.
То е чуждо на всеки,
но не беше за теб,
до преди да го сграбчиш
и превърнеш във лед.

Зная, малко била съм,
в твоя ад, в твоя рай,
ала искам да видя
веднъж в живота си край.
Искам само да зная –
какво е туй любовта,
дали тя болка споделя,
дали носи тъга?
И защо все се случва
там така да боли,
и защо всеки казва –
„Ще ти мине, търпи…”?
И защо да минава,
сладка бе любовта –
не искам да я оставя
на страна от света.
В моя ден има място
за болки и за сълзи
има ли и във твоя-
само това ми кажи!
Моля те, нека зная
дали си толкоз студен,
и дали има място
в твоя студ и за мен?
Ако има ще зная
вече как да стоя-
в леда ли твой да се сгрея,
или в студа да горя?

Ти не даваш да зная
дали имаш душа!
Ти не можеш да имаш
нищо от любовта.
И не искаш цветя,
и не искаш лъчи,
май не можеш да имаш
илюзии и мечти.
Всичко в рамка си сложил,
ала в рамките , знай,
нищо там не вирее-
нито студ, нито плам!
Там ще бъдеш самотен-
това ли си пожела,
зад стените бетонни
сам да си на света.
Да не допуснеш до тебе
болка, скърби и гняв
ни сълзи, ни тревоги,
ни опастност, ни страх.
Всичко лошо изгуби,
но ще загубиш и мен
защото аз не умея
да бъда в сват от глупост пленен.
Не умея да бъда
тази точна жена,
дето тебе ще гледа
сам-самичък в света.
И дори и да стигна
до този глупав момент,
аз в сърцето си нося
от свободата фрагмент!
Стени не ща да разбивам,
да бъда силна жена,
искам чисто и просто
да се стопя с любовта.
Ти това не го можеш,
ти чрез свойта стена
преградил си и мъка ,
болка , връзка с света.
А любовта ми е болка,
даже не е и плам,
тя е рана дълбока
и изгаряща – знам.
Ти болката не допускаш
там в твоя град съвършен,
любовта няма място
във перфктния ден!
Има място за всичко-
за фалшиви неща,
само за мен няма място
с болката и любовта!

Защо любов не копнееш?
Защо мразиш това,
за което хиляди хора
подаряват света?

Това грях ли ще бъде
или жест съкровен,
глупост ли ще извършим
или ще създадем

нещо ново , красиво...
ти не можеш така-
своя свят да забравиш
и да си спомниш съня.

В него аз не съм в бяло,
нито в черно – а в дъжд,
и по моето тяло
само той пише – лъст!

Тя във мен е , по мен е ,
ти не я ли видя,
или много умело
скриваше я дъжда?

Само нея си имам
и само нея ще дам....
нямам огън и въздух,
знойна песен, ни плам....

Дъжда по мен не отмива,
той само гради-
нова песен, щастлива,
от похотливи очи...

Твойте гледат далече,
мене няма ме там,
аз съм тука, пред тебе –
чисто гола, без свян.

Нямам нищо да крия
казах всички неща -
разбих тази магия,
що любовта очерта.

Вече знаеш каква съм-
слаба, болна по теб,
и че за любовта ми
само ти си ми лек!

Но ако искаш да бъде
спасена мойта душа
ще трябва ти да разбиеш
защитната си стена...

Вътре да ме допуснеш
в твоя свят подреден
и аз мокра да вляза
в слънчевия ти ден...

И тогава – да знаеш,
си спасил любовта,
ала редом със нея
си допуснал страха –

от загубени нощи,
от студени сълзи,
от самотни завивки
и изсветлели звезди.

Защото аз ще заместя
всяка твоя мечта,
ще блестя вместо слънце
и ще топля деня,

ала с мене ще нося
много болка и плам
сълзи, страх и тревога
и любов...ще ти дам!